|
Ще (ме) мразите, докато откриете себе си Писма до вас
За Състраданието
( и “страшния” Съд) Имало
някога един убиец. Той причаквал пътници на един горски път, обирал ги,
и повечето от тях убивал. Един ден както си чакал в засада, си
мислел: “Ох,
време е да сменя пътя.” – и червата
му къркорели от глад. И...
чудо. Изведнъж къпината до него пламнала, и в нея се явил Бог. “Добро
решение, синко – рекъл Той. – Пътя на убиеца не е най-добрия път за един
човек. Хм... Исках да кажа, че е най-лошият път, който си могъл да избереш.” Убиеца
не бил от съвсем неграмотните, и вече бил запознат с тази странност на
Бог, да се явява в горящи храсталаци. Но и не бил от най досетливите,
за да преглътне напиращата честност на глупака: “А-а,
мислех си, че на този горски път, бизнеса не върви много добре, та реших
че е време, да се преместя на царския път. Повече народ минава...” – смигнал
тарикатски към пламтящата къпина. От там
пък се чуло преглъщане на сухо, и дълго конфузно мълчание. “Пак
сбърках с добрината си... – помислил си огорчено Бог – Но така и така
вече съм тук, що да не се поразприкаваме с тоя грешник.” “Колко
си убил до сега” – обърнал се Той към убиеца. “Трябва
да съм прехвърлил петдесетарката – пресметнал набързо оня – но види се,
това не ми пречи да седя на приказка с Бога” – измял се гръмогласно, но
бързо се усетил, и погледнал с надежда към пътя. “А какви
убиваш?” – “полюбопитствал” Бог, колкото да потръгне приказката. “Каквото
мине през ножа.” – отрязъл късо убиеца. “А не
ти ли е жал? Няма ли и капчица състрадание в тебе?” “Състрадание
ли!? Аз достатъчно страдам за себе си, че да имам сили да го правя и за
другите. – вече съвсем на сериозно, приел разговора убиеца – Страдай Ти.
Нали за това си Бог.” “Искаш
ли – светнала ненадейно идея – да ти дам от Себе си, та да видиш какво
е да си Бог?” Главата
на убиеца, започнала бързо да пресмята плюсовете на предложението. “Поне
ще знам кога ще дойде плячката – помислил си и приел – Съгласен съм!” Мигом
къпината изгаснала и Бог изчезнал, незнайно защо и къде. А убиеца
вече виждал в себе си как през няколко завоя към него се приближавал пътник,
с кесия с жълтици. Заел той удобна позиция, и когато жертвата приближила,
скочил зад него, и замахнал с ножа да го убие. Нещастника се извърнал
и с ужасени очи видял, последния проблясък на живота си, по острието на
ножа. А убиеца погледнал в очите му и ВИДЯЛ. Видял четери дечица и жена,
чакащи своя татко и съпруг, да се върне от дългогодишен гурбет. Видял
скръбта им в деня на погребението, видял мизерията и глада през следващите
години, видял смъртта на две от децата, смъртта на съкрушената майка...
Видял МНОГО. И страшна болка свила сърцето му. Ръката му увиснала, и той
пуснал ножа. “Върви
си пътниче” – проронил със сълзи в очите убиеца. Пътника
хванал ръката му, целунал я и пуснал жълтица в нея. Тръгнал си, а убиеца
загледан в гърба му видял щастливата
картина на неговото посрещане. Видял новата къща, която вдигнали, видял
сватбите, на децата му, видял внуците и щастливият дядо, разказващ приказката
за добрия разбойник. Червата
му отново изкъркорили, и това го извело от ясновидския транс. Погледнал
жълтицата в ръката си и извикал към Бога: “Ела,
Боже, и си вземи Своето.” Начаса
къпината пламнала отново, и Бог
му проговорил: “Знаеш,
че златото и всичко що е по земята е мое. Но знаеш също, че не за себе
си, а за вас съм го направил. Задръж си жълтицата.” “Жълтицата
си е моя, и не за нея те викам, а да си вземеш това, което ми даде. Не
искам да се чувствам като Тебе. От това състрадание ми остана само една
жълтица, с която не мога да си платя, седмица даже в страноприемницата.
Аз съм в гората, а оня си замина с жълтиците при жената и децата си. Той
е добре, а аз с Твоето състрадание си останах гладен. Не го искам. Вземи
си го.” “Човече,
това състрадание ще те направи Добър, а на добрите е царството ми на небесата.”
– съкрушен проронил Бог. “Състраданието
ли ще те направи добър, или добрия има състраданието” – чуло се от към
пътя. Един
философ с ученическа торбичка, дочул разговора на двамата, решил да се
намеси в него. Бог дори не го и погледнал. Познавал го от Началото. Убиеца
също не го погледнал, и той го знаел като беден. Философа продължил нататък
говорейки на себе си: “Ако
състраданието е добро, то значи, че и страданието е добро... Но добро
ли е да страдаш, и добро ли е да съизстрадваш болката на другия...Всъщност
болката е за глупака... А може ли глупака да помъдрее, ако не разбира
думите на мъдростта?” “Убиецо,
ти имаш по добри шансове от него – един от пламъците на къпината, посочил
след философа – задръж това, което ти дадох.” “Не!”
– отсякъл убиеца, и в тази секунада Бог изчезнал със своето Си. *** Минали години, минало и времето на убиеца. Дошъл часът, на страшния съд. “Е, човече, дойде време за съд. Готов ли си?” – добродушно го посрещнал Бог. “Да, Господи. Съди ме. Знам, че Си добър, и вярвам в правдата Ти.” – дипломатично отвърнал убиеца. “Ха-ха, – засмял се Бог – много Съм добър за да те съдя. Ако аз съдя, ще оправдая всички ви. На това се и надявате. И очаквате да ме изхитрите. Другите не знаят, но ти вече знаеш...” “Какво?” – в лошо предчувствие се изпотил убиеца. “Веднъж ти дадох от Себе Си. Сега пак ще ти дам. Ще ти дам Добротата Си, за да видиш живота си с нея, и сам да отсъдиш за себе си. И Моята Доброта ще бъде твоята гумичка за изтриване. Където видиш твоя лоша постъпка, изтрий я. За да остане в царството Ми, само Добро. Така ще изтриваш и част от себе си. Ако остане достатъчно, за да те има при Нас - ще бъдеш.” “А колко ще е достатъчно?” “Колкото кажеш ти...” “А дали аз ще го кажа, или Добротата ти?” – усетил клопката, прохленчил убиеца. И живота му започнал да тече пред очите му. А той
бил Божията Доброта, и гледал с ужасено сърце. Гледал мъките на сираците,
чиито бащи бил убил. И от мъката, го боляло него.
Усетил скръбта на майките,
чиито деца бил убил. И скръбта била негова лична. Усетил глада на семействата,
чиито пари бил ограбил... И страдал гладен с тяхната болка. Усетил...
“Но, Господи – проплакал той – това не е моя живот. Това е живота на други хора... И това, което ми даде сега не е Доброта, а Състрадание... Или Състраданието, което ми даде в гората е било Добротата Ти?” “Всичко е едно, човече,
и се нарича Любов. А твоят живот, са твоите дела. Това, което виждаш е
това, което си оставил с живота си. То е което си живял на земята. Трий!” И убиеца триел, триел,
триел... Стигнал до момента в който пуснал гурбетчията, без да го обере.
Погледнал към Бог с благодарност: “Благодаря ти, Господи,
за този миг от живота ми... Но не е достатъчен. Изтрих повече, отколкото
остана от мене. Съдбата ми е смърт. – покрусен свел глава убиеца. “Ти не си имал Живот,
за да се съдиш на смърт, човече. Наградата ти можеше да е Живот, но ти
я пропиля. Ето, сега ще взема Добротата Си от тебе, и твоя живот ще стане
Мой. И ти ще станеш Моя памет, и памет на всички, Които имат Моето.” И Бог взел своето Си,
а пред Него не останало нищо, което да бъде Някой... Николай Сисоев Предишно<--- Всички --->Следващо
|