17:00 часа е, сряда – 9.02.2000. Красимира и Цецо са у дома за да ни вземат и след кратко лутане по товаренето на багажа , сме на път за Питерсбург. Опел – Астрата мърка приятно , климатика осигурява комфорта и след 260 км , които не усещаме кога са останали зад нас сме в къщата на гостоприемните ни приятели Дочо и Валя . Вечерта край край огъня на скарата минава неусетно в сладки приказки и среднощно къпане в басеина.В 3:30 сме по леглата. Все още не знаем дали ще можем да продължим, защото в последната седмица вали като из ведро и много от реките в района са придошли. Има срутени мостове и затворени пътища. Жертвите сред населението достигат петдесет а останалите без жилища около 100 000. За наше щастие , пътят към Зимбабве се оказва проходим и на сутринта в 10:00 часа сме отново на път. Казваме “до скоро “ на Питерсбург и гостоприемните ни приятели и се отправяме към границата. Пътуването до там е монотонно и единствените приятни вълнения са по повод пресичането на Тропика на Козирога . Спомням си детските мечти по южните морета и ширини и превръщането на мечтите в действителност ме изпълват с трепетно вълнение и задоволство. Към 13:00 часа граничният пункт на Южна Африка е зад гърба ни и ние се движим по моста на река Лимпопо. Пред нас е Зимбабве. Първата ми среща с тази страна беше в тяхното посолство в Южна Африка , когато отидох за визите. Направи ми впечатление нехайното и неприветливо отношение на служителите и това ми припомни социалистическа България. На граничния пункт отново се сблъскваме с неприветливостта на социализма – мръсотия около помещенията , занемареност на сградите и намръщени служители. Същото е и навътре в страната. Сякаш времето е спряло в края на седемдесетте години. Сега разбирам какво е имал предвид Георги Марков, когато е писал за социализма в България. Навярно така са се чувствали (а може би все още се чувстват ) западните туристи у нас. Навсякъде чистотата е на незавидно ниво, колите - стари, сградите - неподдържани и хората - мрачни. Зимбабве от няколко години живее при петдесет процентна инфлация , което е и причината навсякъде да ни питат за обмяна на валута. В последно време страната има проблеми с горивата . Това ни караше да се притесняваме при подготовката ни за това пътуване. Картинката е доста позната , нали ? Доброто в случая е , че по пътя няма почти никакво движение на автомобили. Веднъж по на пет минути срещаме или застигаме по някоя кола.Постоянно сме на щрек , от честата поява на домашни животни по шосето. Най – опасни са магаретата, които очевидно изобилстват в Зимбабве. Те невъзмутимо си седят или разхождат по пътя , сигурни в уменията на шофьорите. Обикновенно ги ползват в странен впряг – по четери в редица пред каруцата. По понятни причини този впряг веднага е наречен от нас 4X4 . Природата в Зимбабве и Южна Африка не е толкова екзотична, колкото я рисува въображението на невиделият тези Африкански ширини. Южна Африка е предимно тревиста с ниски храсти и чадъровидни акации , докато Зимбабве изобилства с гъсти гори стигащи до хоризонта. Зеленина се простира през целия път от двете ни страни. Какво ли би станало , ако страните с такива гори започнат да ги изсичат заради някакъв вид индустрия. В Булауайо пристигаме вечерта и след дълго лутане в търсене на адреса се настаняваме в едно от малкото останали бели семейства тук. Заможните Зимбавийци живеят в имения от по 20 –30 хектара с 3 до 5 човека прислуга. Нашите домакини имат две прислужници , един коняр и един градинар. Това разбира се ги разглезва и им е доста трудно да помислят за живот някъде другаде освен тук в Зимбабве. Ако човек държи да има голяма къща с басеин , градина и прислуга - Африка е мястото за живеене. За съжаление , несигурността е най – сигурното нещо в Африка и човек много бързо може да загуби всичко . Причина за това е некадърното управление , и един от симптомите на тази некадърност е липсата на така наречените “малки луксове” , като липсата на сламки за напитки по бензиностанциите , липсата на сапуни в тоалетните и пр.Кафето и кока – колата са не по джоба на нормалния гражданин и срамно ефтини за туристите. Животът започва да става тежък тука , дори за хора като нашите хазяи, които с притежаваните фабрики в Зимбабве и Ботсване , в никакъв случай не биха минали за бедни. Петък е. Отново сме на път. Остават 450км до водопадите Виктория. Към 11:00 часа напускаме Булауайо и след няколко спирания и пазарене за сувенири пристигаме в селището край водопада. Водните пръски образувани от падането на водите в пропастта , се виждат като мъгла от няколко километра.Настаняваме се в хотела и след разглеждането на околността и отпускащо плуване в басеина , слизаме на вечеря в ресторанта . Атмосферата е прекрасна. Дъщеря ни Ина си поръчва крокодилска опашка , но не особено очарована ни отстъпва за дегустация по-голяма част от порцията. Месото нистина не е нещо особено. На усещане е нещо между пилешко и риба , но иначе съвсем безвкусно. В събота се отправяме към крайната точка на нашето пътуване. По пътя се отбиваме на една от малкото атракции – балон ,побиращ 30 човека и издигащ се на 120 метра височина за да покаже от птичи поглед водопадите Виктория. Решаваме , че двадесет американски долара на човек са добра цена за предлаганото изживяване. До момента нямаме реална предастава за водопада и думите на екскурзовода – 1700 метра широчина и 100 метра височина в най – високата му точка , ни карат да се замислим. Гледката от балона е зашеметяваща и въпреки всичко не даваща истинска представа за величието на този природен феномен. Това , обаче разбираме доста по – късно. Отново сме на земята на път към водопада. Точното наименование е “водопадите Виктория”, защото както можете да си представите, тези 1700 метра падащи води са образувани от множеството малки ръкави на разлялата се в много широка площ река Замбези. От балона ние виждахме само два ръкава от водопада и огромен облак пръски , които ние почуствахме на 120 метра височина и един километър растояние.Това не ни даваше истинска представа за великолепието на това природно чудо. Да , наистина е едно от седемте природни (естествени) чудеса на света. Представете си река Замбези , разляла се на 1700 метра широчина и един голям каньон изпречил се на нейния път , за да погълне водите й в сто метрова пропаст.Двете страни на коньона са на еднаква височина и отстоящи на растояние около 100 метра една от друга.По – нататък пътя на реката продължава в този каньон , като че издълбан от човешка ръка за да поеме водите на Замбези . Границата между Зимбабве и Замбия минава точно по течението на реката и двата края на водопада се намират в двете държави. Плащаме си входа и се отправяме на ляво към Зимбабвийската част на Виктория. В самият край на пропастта има стълби , водещи на 20 - 30 метра по-долу където се добива представа за *нещата от вътре* . От ляво над нас водата се хвърля в пропастта , а от дясно над главите ни са надвиснали мокри скали. Долу водата кипи в бесен танц , от който навсякъде около нас се издигат водни пръски , пречещи ни да видим картината в дълбочина. Прибавяйки към това и гъстата растителност , криеща гледката до последния момент,бихме моглида си представим какво е изпитал Ливингстон , когато е попаднал тук за първи път. Снимаме се пред неговият паметник и поемаме по пътеката лъкатушещата по протежение на бездната. По – голяма част от пътеката е между гъста растителност, извеждаща ни от време на време на малки обезопасени плащадки от които се виждат падащите отсреща води и кипящата долу бездна. На места само 50 метра ни делят от отсрещната стена и спускащата се , гръмовно ревяща вода , губеща се долу в облаци от водна пара. Ако човек не си наеме дъждобран от входа , намокрянето му до кости е просто въпрос на броени минути. Пътеката завършва на Зимбабвийска територия в открита местност от която се вижда фронт от около 300 метра лееща се вода . Точно срещу него , реката се оттича в малко тихо уширение , сякаш за да събере сили , за да се хвърли в бяг надолу по каньона. От тук с водни лодки тръгват надолу по буйното течение на реката търсачите на силни усещания. От нашето място ги виждаме като малки плуващи точици. Уморени от силните преживяжания , най – после се оттегляме към близкия новопостроен хотел за да сменим мокрите си дрехи и охладим нагорещените емоции с по някоя и друга бира. Целта ни е постигната и остава зад нас , ревяща и бушуваща , вълнуваща душите на невиделите я и пленяваща за винаги тези които са я зърнали дори само за миг.
Претория |
