Едно пътуване до езерото Супериър
Още един пътепис за тези българи, които биха желали да знаят как изглежда света далеч от родния град, но живота не ги е подтикнал към такава възможност.
| Посвещава се на хората, които създаваха прозорци към света през 70-те и 80-те - ТВ рубриката "Атлас", изданията "Космос" и "БТА - Паралели & Наука и Техника" … |
Сядам да пиша този пътепис още под въздествието на това което видях, и предизвикан от моя прятел Краси и неговия прекрасен пътепис за водопадите Виктория.
Имам рядкото щастие да бъда роден в такава красива страна като България, да съм живял в една от най-красивите - Южна Африка, а сега ще се опитам да ви разкажа за един друг вид красота - красотата на прохладен, кристално чист въздух, на ледено студени езера, на безкрая и тишината.
И така, деня е понеделик -1 Май, и аз се отправам на моето пътешествие - командировка. Крайната ми цел е една златна мина на 1150 км. на северозапад от Торонто, която се намира край езерото Супериър - най-северното от Големите езера. В този район се намират 5 големи езера - Ейре, Онтарио, Хюрън, Мичиган и Супериър, разделящи САЩ и Канада. Всъщност, ако ги видете, трудно бихте ги определили като езера, по-точно бихте ги приели за морета. Единственната, и то същественна разлика е, че няма никакви вълни, и това безмълвие ги прави да изглеждат (поне според мен) малко свръхестественни, нереални, страшни.
Потеглям първо на север по магистрала 400, коиято ме отвежда до Бари - 100 км северно от Торонто, спретнато градче край Джорджиън Бей (залив) на езерото Хюрън. Магистралата продължава още 100 км на север и преминава в обикновен, добре поддържан път, позжоляващ скорости 120 - 140 км/ч. Пътя се вие край езерото и от време на време се откриват чудни гледки. Всъщност, като говоря за езеро в този пътепис, имайте в предвид тия големите, защото през цялото време от ляво и от дясно се изреждат дестки, стотици езера и езерца - шепа от десетките хиляди из Канада. Езерата са наситено тъмно-сини, насред тях са пръснати острови и островчета, обилно населени с борови дървета. Дърветата тук предимно са разновидности на борове, дъб, бреза и разбира се - прословутия кандски клен. Природата едва се събужда от дългата и студена зима и широколистните дървета са още голи. Преобладаващите цветове са предимно синьо, кафяво, зелено.
На север преминавам през градчето Пери Саунд както и много малки селца. Първата отсечка от моето пътуване ме отвежда на север до Сътбъри, едно от по-големите градчета в провинция Онтарио. Този град, доколкото го видях (бензиностанция и банкомат - някаде почти в ценъра) ми се стори доста грозен, мръсен и безразборно разхвърлян. Интересното беше , че около него гората е само широколистна (т.е. нераззеленила се по това време) и ландшафта тази сутрин е ръждиво кафяв под тежащото отгоре мрачно, дъждовно-сиво небе.
От Сътбъри потеглям на запад , заобикаляйки отгоре езерото Хюрън и неговия Джорджиън Бей, и пътувам около 400 км до градчето Сю Сейнт Мари, намиращо се на границата със САЩ (щата Мичигън). По пътя времето се оправя, и отляво (на юг) слънцето е превърнало езерото в блестящо огледало, насред което като камъчета в локва, природата е нахвърляла безброй островчета.
Обядвам в Сю Сейнт Мари. Зареждам бензин и потеглям на север край езерото Супериър - най-хубавата част от пътуването.
Тук природата е нещо, което фотоапарата не може да улови. Започват планини , и пътя върви стотици километри край езерото. Ранен слетобед е. Над езерото се е пуснала ниска мъгла, над която синее чисто небе. По пътя мъглата ту скрива частично някой хълм , ту се сгъстява , ту изчезва. Водата в езерото е кристално чиста. Брега е ту нисък , равен , ту планините се спускат рязко във водата .
По пътя рядко срещам коли. На всеки 10 мин. се раминавам с дървовлекачи и други големи транспортни камиони. Чувствам се като герой от филма "Ласи". Туристическия сезон още не е започнал, и от двете страни на пътя виждам рейнджъри от националните паркове, които почистват гората и пътя, подновяват заграждения и пътни знаци.
Не усещам никаква умора от дългото пътуване, и това е странно. По-скоро съм изпаднал във възторг. Както карам, и извенъж се открива някоя красива гледка, натискам рязко спирачките и се отбивам от пътя, за да спра да се полюбувам на тази дадена от Бога красота. Пуснал съм си в колата Жан-Мишел Жар, и това в комбинация с гледките ме отнся в сладък транс.
Край езерото се редят малки дървени бараки, къщи, къмпинги, охраняеми и диви пясъчни плажове . След селцето Уауа, пътя се разделя от езерото и продължава около 100 км. само из планината. Стигам до крайната цел - селцето Маратон, отново краи езерото, където си наемам стая в мотела. Не пропускам да се полюбувам на залеза - едно усамотяване с величието на природата, сред безкрая на тишината.
Тук ще отворя скоба за живота по тия места. В Маратон, Сътбъри и по пътя, това което виждам много ми напомня на градчетата, които съм виждал в Коми. Малко съм изненадан - стандарта на живот е далеч под очакванията. За един доста западнал мотел в Маратон заплатих огромната за българина сума от 60 канадки долара. Когато попитах собственника, какво включва - има ли телевизор ( не че ми трябваше, ама ей тъй на , за пазарлъка) той ми отговори съвсем гордо (по американски) - "25 инчов, 54 програми !" Чесно казано дори толкова хулената Българска Телевизия е по-интересна от всичките тези 54 програми, а 25"-виа RCA е далеч от SONY, и по качеството на картината ми предизвика мили спомени за времената на Рубин и Темп. Добре че поне имаше душ и вана, която така и не се престраших да ползвам. Въобще, ако човек разбира под Канада нейната провинция , а не големите градове, аз не виждам кой би си помислил че съм тук, като "икономически имигрант от източна Европа".
2 Май. Ставам сутринта в 7, след една доста бесънна нощ, с опасението че днес умората ще ме разбие през оставащите 1150 км обратен път. Отбивам се до мината. Прави ми приятно впечатление, че хората в офис-сградата са симпатични, добре облечени и дружелюбни. Работа ми отнема час и половина, и отново на път - този път обратно. Странно, не усещам умора пак...
Стигайки отново до Уауа, забелязвам табели "Високия Уауа Водопад" и подгонен от старите ми приключенски страсти, се отбивам на 5-6 км по един черен път. Виждайки водопада оставам изумен, и за пореден път се убеждавам, че туй американците са царе на това - да правят от мухата слон. Ами че той "високия" водопад се оказа висок 10-на метра и с дебит колкото мивката ми,. Все пак (за историята) правя една снимка, от ъгъл от който изглежда по-голям.
Като заговорихме за водопади, пак ще отворя скоба - категорично отказвам да коментирам надълго-нашироко Ниагарския водопад. Преди да го видим за първи път, всички ни предупреждаваха, че ще е голямо разочарование. Така и се оказа. Не че е съвсем малък, ама е далеч по-малък от това което фантазията очаква, след толкова много разкази, филми и снимки (да ме извинява дядо Алеко).
Продължавам обратно, радвайки се на красивите гледки, които се откриват. Прави впечетление че пред рядко срещащите се заселени места се развяват едновременно кандското и американското знаме. Замислих се дали има друга страна в света, където поставянето на америкаско знаме пред дома да не се се смята за престъпление. Също ми направи впечатление че по тия места други автомобили, освен големи, чисто американски няма. Както и да е, смятам че тази част на провинцията е много по-американизирана по дух в сравнение с Торонто.
По пътя спирам до един великолепен магазин за индиански сувенири. Силно ме съблазнява огромното разнообразие от мокасини, картини, компакт-дискове с автентична музика, скулпторки, индиански накити, коубойски шапки и какво ли не. Задоволявям се с една графика и една кукличка изразяваща малко индианче плачещо със сълзи, което ми напомня за новородената ми дъщеря.
Останалия път до Торонто изминавам без проблеми и учудващо пак без умора. По-късно в разговори с мои колеги, които също са ходили там, разбирам че не съм изключение. И се сещам за обяснението - т.н. от медиците "кислородна инжекция" - след като живееш в мръсен, урбанизиран град и се пренесеш на място с кристално чист въздух, организма се пренасища с кислород и те обхваща еуфориа, свежа опианеност, бодрост.
И така, пак съм във Торонто - до следващата среща с магията на природата .
Любомир Кулев - Торонто