Франкфурт и Бостън
Франкфурт
Сигурно ви е омръзнало да четете за
проблемите с издаването на визи на наши сънародници, но не мога да подмина
това трагикомично преживяване при командировката ми до Франкфурт и Бостън.
Първото нещо което ми изниква в главата е информацията, която се подава във
формулярите. Женен съм от 11 години,
но съм убеден, че и съпругата ми не знае толкова за мен, колкото съответните
служби на Германия и Щатите. И като си помисля само, че за страна като Австралия
попълних само няколко полета от една страница… Но, когато става дума за
сериозна работа и двете посолства си знаят задълженията - получих визите за 3
дни.
Очакванията ми за
Франкфурт
се оправдаха. Разположен на двата бряга на Майн, уреден и просторен, градът
се радва на чисти улици, приветливи хора и изненадващо много зеленина. Няма
изобилие от културни забележителности, но да не забравяме, че е в
индустриалното сърце на страната.
Германия впечатлява с организираност във
всяко отношение, но не видях страст и всеотдайност. Подозирам, че това важи и
за голяма част от Западна Европа в момента – личностите сякаш не са важни за
обществото и стимулите да се създаде нещо уникално не са достатъчно. Не знам
дали високите данъци, прекалената социална осигуреност, голямата бюрокрация и
застаряващото население са си казали думата, но у мен остана усещането, че го
няма “пламъчето в гърдите”, което води до забележителните постижения. Не видях
състезателния дух, който ражда победители и може да върне блясъка на
Германия, позната ни от 70-те и 80-те години.
Особено ясно това личи в областта на
изчислителната техника. Един от мениджърите от немска страна със съжаление
отбеляза, че младите германци не искат кариера в електрониката. “Пускаме по
две седмици обява за завършили студенти във всички централни вестници с много
сериозна заплата и получавамв само един кандидат за интервю! Не искат да учат
електроника…” Разбирате, че властите се опитват да “внесат” работна ръка и
дори лицето му светна като разбра, че съм българин. Веднага ми намекна за
работна виза за две години, но определено не му стана приятно когато му
обясних, че Германия не ми предлага нищо, защото аз искам да градя кариера и
дом, а без възможност за постоянно жителство това е неосъществимо. Като му
прибавих и факта, че съпругата ми няма да има право да работи и, че има
държави като Канада и Австралия, които предлагат всичко това мисля, че разбра
защо Германия няма никакви шансове за успех при здравомислещите хора.
Премълчах за вълната от ксенофобия в Европа и недоброжелателното отношение
към източноевропейците, Какво да се прави, след 10 години старателно издигане
на бариери, богатата Западна Европа изведнъж осъзна, че може да използва
човешкия потенциал на източните си съседи, но там кладенецът отдавна е
пресъхнал и трябва да се копае отново. Е, щом така е по-изгодно… В крайна
сметка Европа винаги ще има специално място в сърцето ми, но за моите деца ще
е просто още един континент и е малко вероятно да предлага най-богатите
възможности.
Бостън
От Франкфурт летя за Бостън . Вълнението надделява над умората и неприятностите по проекта над които работя. За нас, живелите зад Желязната завеса, Америка е блян олицетворяващ свободния свят. С достиженията си страната е предизвикателство към потенциала и способностите на всеки човек и да бъдеш оценен в Щатите е истинско достойнство. Трябва да е ясно обаче, че флагманът на Западната цивилизация не е това което натрапва Холивуд. Истината е далеч по-прозаична и сива. За бедния, очукан и изгубил всякаква надежда българин, Щатите може и да
изглеждат като приказка, но от това което видях в Бостън и сравних с други
кътчета по света, трябва да призная, не останах с впечатлението, че съм дарен
с няколко дни в света на Шехерезада. Градът поразява с
безлична рационалност и липса на изящество. Сякаш цялото въображение на
американците се е съсредоточило в инженерното съвършенство и нищо не е
останало за естетиката. Е, може би това е свързано по някакъв начин с
университетите колоси в икономиката, науката и политиката, които са точно
тук, защото едва ли някои може искрено да се наслаждава на компютър,
политическа реч или пари, освен ако са в собствената му банкова сметка. Но, да се върнем на Бостън. Целият е разкопан! Строи се ново модерно летище,
общината се опитва да вкара автомобилното движение под земята и сериозно
е надхвърлила предвидените разходи. Трудно е да се опише
кашата в която е забъркан градът, особено в петък след обед, когато
трафикът е кошмарен. Прибавете предимно старите неугледни сгради в
центъра и натрапчивите сиво
на бетона и червено на тухлите, които доминират върху постройките
и ще добиете бегла представа за обстановката. Повече въображение може
да ви помогне да дорисувате картината с олющените стени в подземията
на централните спирки на трамваите при 28 градусова жега и висока
влажност на въздуха. Накъдето и да погледнете се вижда, че американецът
съвсем не е склонен държавните чиновници да разпределят парите му
и това си има цена – градът не изглежда привлекателен. Излезете ли извън централната част обаче, попадате в пояс от къщи без
огради разхвърляни из гъста гора осеяна с множество езера. Спокойствието на
приказната зеленина и огледалната повърхност на водата стаяват дъха. Времето
наоколо е спряло, а мрачният град сякаш никога не е съществувал. Основният въпрос които глождеше любопитството ми когато стягах багажа си
за Бостън бе дали в Америка наистина се живее добре. Сигурно мненията са
колкото хората стъпили в Щатите и всеки намира нещо от което да е възхитен и
съответно разочарован. Убеден съм, че мнозинството лесно попада в клопката на
лъскавите коли и големите цифри на доходите, затова умишлено се стараех
гледам действителността отвъд тях. Повечето от американците определено не са потънали в лукс. За най-долните
слоеве на обществото ежедневието е преди всичко труд и устояване пред безброй
изкушения. Немислимо е някой да изплува без образование или някакъв талант и
животът си минава в непрекъснато усилие завършващо с несигурна старост.
Откровено казано след посещенията ми в Сидни и Франкфурт, които са в
по-социални държави, очаквах подобна картина, защото светът навсякъде е
устроен така, че ако нямаш какво да предложиш, никои не ти плаща. В по-високите слоеве на обществото нещата коренно се променят. Доходите
нарастват, възможностите за индивида се увеличават и качеството на живота
съществено се подобрява. Не забравяйте, че става въпрос за сравнително малка
част от населението. Трудното е да изплуваш нагоре, защото се изискват много
качества, а според някои и шанс. Работата е там , че с достатъчно късмет може
дори в България да успеете, докато в Щатите с повече упоритост оставяте
по-малко на случайността. Това е магията на Америка – индивидът има шанс да
постигне желаното повече от колкото в която и да е друга страна. Затова
когато ме питат къде бих предпочел да живея отговарям: ”Сърцето ме тегли към
Австралия, но разумът избира
Щатите
.” |
